Наказателноправни и гражданскоправни последици от деянието при необходима отбрана
Част от изследването си за изключващите обществената опасност на деянието обстоятелства д-р Мирослав Овчаров посвещава на неизбежната отбрана. В него той обосновава виждането, че е по-удачно институтът да бъде наричан „необходима отбрана“.
Представяме ви извадка от книгата, посветена на наказателноправните и гражданскоправните последици от деянието при необходима отбрана, която завършва с предложения на автора за изменения в нормативната уредба.
1. Наказателноправни последици на института
Значение на необходимата отбрана
1.1. Значението на необходимата отбрана в наказателноправен смисъл се определя от нейната цел – когато са налице изискванията за неговото прилагане, защитното деяние да бъде оправдано като социално полезно и необходимо. Основанието за това de lege lata се състои в аксиоматично приетата от закона липса на обществена опасност на защитата, каквато обаче безспорно е налице с оглед причинените от нея увреждания с имуществен или друг характер. При нормативно възприемане на поддържаното от нас виждане за ненаказуемост на тази категория деяния материалният резултат би бил същият – поради липсата на системно свойство от общото понятие за престъплението (наказуемостта вместо обществената опасност), такова явно няма да бъде налице и деецът няма да бъде преследван наказателно за упражнената отбрана.
Условия за допустимост и изключване
На свой ред, изискванията за прилагане на този институт включват както предпоставките за неговата допустимост, така и условията за надлежната му реализация.
В тривиалната хипотеза, когато е налице законосъобразна защита срещу едно противоправно нападение, включително при абсолютна необходима отбрана, застрашаващо или накърняващо правнозащитени ценности, чрез причиняването на вреди само на нападателя, защитното деяние, въпреки своята формална съставомерност, няма да се разглежда като престъпление.
Практическият резултат от тази постановка се изразява в изключване на наказателната отговорност на отбраняващия се за причинения от него вредоносен резултат – увреждането на благата на нападателя.
Това най-често става чрез прекратяване на вече образуваното наказателно производство, а когато това не е сторено, съдът от съответната инстанция следва да оправдае подсъдимия на основание чл. 12 от НК.
Следва да се отбележи, че приложението на това оправдаващо обстоятелство не е ограничено нито от характера на субекта на защитата – обикновен гражданин или длъжностно лице, нито от собственото му възприятие за наличието на нападение.
Достатъчно е защитата обективно да е била насочена към отблъскване на нападението.
Липсата на някоя от предпоставките за допустимост автоматично изключва наличието на ситуация на необходима отбрана.
В такъв случай, например при липса на нападение, когато то е правомерно или когато увреждането е засегнало правата на трето лице, изобщо няма да е налице това оправдаващо обстоятелство и съответно няма как то да породи своето действие.
Поради тази причина извършителят на претендираното като защитно деяние ще отговаря наказателно за неговите последици, т.е. ще бъде съден за съответното престъпление, на чиито обективни и субективни признаци отговаря неговото поведение.
Обстановката, в която е реализирано това деяние, може да бъде отчетена единствено като смекчаващо отговорността обстоятелство при индивидуализиране на наказателната отговорност от съда.
По изключение тя може да доведе и до малозначителност по чл. 9, ал. 2 от НК.
Превишаване на необходимата отбрана
1.2. По различен начин стои въпросът, когато отсъства условието за осъществяване на необходимата отбрана, свързано с необходимите предели на защитата.
Когато защитното деяние явно надхвърля нужното за отблъскване на нападението, т.е. когато между характера и опасността на нападението и тези на отбраната е налице ясно изразено несъответствие, възниква наказателна отговорност за неговия автор.
Според отношението към своето поведение и резултата от него, той ще отговаря за умишлено престъпление или за такова по непредпазливост, ако това е предвидено в закона.
Когато вредоносният резултат от защитата е убийство или телесна повреда, приложение ще намерят привилегированите състави по чл. 119 и чл. 132, ал. 2 от НК.
Извън тези характерни случаи на увреждане на нападателя деецът следва да носи отговорност на общо основание – по съответните престъпни състави по НК, например по чл. 216, чл. 142а, чл. 143 и други.
Състоянието на необходима отбрана ще се отчете при индивидуализацията на наказателната отговорност като смекчаващо обстоятелство, включително такова по чл. 55 от НК, и евентуално би могло да обоснове малозначителност на деянието.
Извън общия принцип за наказване на дееца при ексцес на необходимата отбрана съществуват две законови хипотези.
Първата от тях произтича от разпоредбата на чл. 12, ал. 4 от НК, която предвижда лично основание за ненаказуемост на отбраняващия се, чието деяние се дължи на уплаха или смущение.
Поради това извършителите на такива защитни деяния следва да бъдат предавани на съд и признавани за виновни с освобождаване от налагане на наказание (т. 3 в Раздел III от ППВС № 12 от 1973 г.).
Втората възможност за безнаказано превишаване пределите на упражнената защита съществува при абсолютната необходима отбрана.
В случаите, когато нападението отговаря на условията по чл. 12, ал. 3 от НК, на практика изобщо не се поставя въпросът за превишаване на отбраната с оглед абсолютния характер на застрашените блага и изключителната опасност от тяхното накърняване.
В такъв случай a priori е изключена каквато и да било непропорционалност в поведението на отбраняващия се, поради което воденото срещу него наказателно производство следва да бъде прекратено, а ако това не бъде сторено – същият да бъде оправдан от съда.
Привидна необходима отбрана
1.3. Интерес представлява уреждането на наказателното правоотношение при привидната необходима отбрана.
Доколкото при нея въобще не се касае за необходима отбрана, извършеното с оглед тази обстановка деяние очевидно не следва да бъде оправдано от наказателното право.
Въпреки това, предвид субективната заблуда, при която действа извършителят, неговото поведение може да бъде извинено по правилата за грешката в наказателното право.
Предвид погрешните представи у дееца принципно е изключен прекият умисъл, но това не се отнася за косвения умисъл, на основание чл. 14 от НК.
Същото важи и за непредпазливостта, но без самонадеяността, ако възникването на заблудата не се дължи на нея или ако състав за такова деяние изобщо не е предвиден в НК.
Когато деецът не е бил длъжен или не е могъл да предвиди общественоопасния резултат, деянието му се явява случайно по смисъла на чл. 15 от НК.
И в трите коментирани хипотези мнимият отбраняващ се следва да бъде оправдан поради липсата на виновно отношение към резултата от неговото поведение или това да послужи като основание за прекратяване на воденото срещу него наказателно производство.
В останалите случаи – при наличието на косвен умисъл или самонадеяност, както и при грешка в правото – ще е налице престъпление, за което от извършителя ще бъде търсена наказателна отговорност.
Същият е юридическият подход към дееца и при претекстната необходима отбрана, която целенасочено се представя от него като хипотеза по чл. 12 от НК, докато такава реално не е била налице и лицето е съзнавало това.
Същото се отнася и за необходимата отбрана, при която нападението е преднамерено провокирано, за да бъде убит или наранен нападателят. Умишленото предизвикване на нападение с подобна цел представлява своеобразно заобикаляне на закона (circumventio legis, лат.) – постигане на забранена цел с формално позволено средство, и логично изключва прилагането на чл.12 от НК. На тази хипотеза се приравнява и скритата (необозначена) автоматична защита, която не се явява нищо друго, освен предварително заложен капан.
За да се очертае наказателноправното значение на необходимата отбрана, следва да посочим в кои случаи тя може правомерно да бъде приложена. Според възприетото в съдебната практика разбиране, срещу необходимата отбрана като форма на правомерно поведение такава не е допустима (прим. Р 20-15-II, Р 394-05-II, Р 284-04-С и др.).
Всички останали хипотези на противоправно действие при защита (ексцес, мнима необходима отбрана, и др.) предполагат право на застрашения да отговори насрещно с необходима отбрана, при което поведението му не подлежи на наказателна санкция, ако отговаря на условията по чл.12 от НК.
Доколкото необходимата отбрана се явява най-важното оправдаващо деянието обстоятелство, то тя принципно е допустима срещу останалите такива – крайна необходимост, деяние на служител под прикритие и оправдан стопански риск, ако обаче са налице предпоставките за това. Изключение от това правило съставлява институтът по чл.12а от НК.
2. Гражданскоправни и други последици на необходимата отбрана
Гражданскоправна отговорност
2.1. Като реален факт от обективната действителност необходимата отбрана предизвиква правни последици не само в сферата на наказателното право, където служи за оправдаване на отбраняващия се, но и в други правни отрасли.
Това се отнася най-вече за областта на гражданските правоотношения, където от значение са причинените със защитното деяние вреди с материален или друг характер.
Причиняването на такива увреждания съставлява същността на анализирания институт и затова неговото регламентиране има съществено значение и за гражданското право.
Съгласно основния принцип в цивилистиката всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, като вината в тези случаи се предполага до доказване на противното – чл. 45 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).
Съгласно изричната разпоредба на чл. 46 от ЗЗД обаче при неизбежна отбрана не възниква отговорност за вреди.
Тази законова постановка е вярна, когато се разглежда от гледна точка на субекта на необходимата отбрана, който очевидно не може да бъде задължен да обезщетява правомерно причинени на нападателя вреди.
Същото обаче не се отнася за самия нападател, който не само следва да търпи причиненото му увреждане, но и на когото следва да бъде възложено обезщетяването на евентуалните вреди за трети лица.
В тази връзка най-често коментираният пример е използването на чужда вещ или друго лице като средство на нападението.
Унищожаването или повреждането на това средство несъмнено засяга правото на неговия собственик или ползвател, а per argumentum a fortiori това се отнася и за увреждането на личността на посредствения извършител.
Обезщетяването на засегнатите по този начин лица обаче нито според закона – чл. 46 от ЗЗД, нито съгласно принципа на справедливостта може да бъде вменено на субекта на необходимата отбрана.
Причината за това е, че той по същество не е извършил правонарушение, тъй като спрямо него увреждането на третото лице е или правомерно, или невиновно.
Тъй като правото не допуска празнота, подобно увреждане остава за сметка на нападателя, чието поведение поначало е главната причина за настъпилата вреда.
По този начин разноските по възстановяване на чужда вещ или на нейната стойност, респективно обезщетението за претърпените неимуществени вреди, се възлагат по съдебен ред, по правило в отделно гражданско дело, на лицето, което е инициирало нападението.
Нападателят няма право на регрес срещу отбраняващия се.
Макар и по този косвен начин, вредоносният резултат от необходимата отбрана в крайна сметка отново остава в тежест на нападателя по аргумент от чл. 12, ал. 1 от НК.
Прави впечатление, че доктрината деликатно избягва да коментира другата хипотеза на евентуално накърняване на чужди права – когато защитното деяние по погрешка или случайно засяга трето лице, различно от нападателя.
Дори в условията на нападение от другиго, при липсата на една от предпоставките за допустимост на необходимата отбрана относно насоката на защитното деяние, увреждането на трето лице не може да се разглежда в светлината на чл. 12 от НК.
Доколкото е приложимо, към такова деяние може да бъде отнесен институтът на крайната необходимост и то да бъде оправдано на това основание, ако са налице останалите условия по чл. 13 от НК, включително по неговата ал. 2.
Въпреки това гражданската отговорност за обезвреда на последиците от защитното деяние при всички случаи остава да съществува.
Тя обаче следва да бъде насочена не към отбраняващия се, а към неговия нападател, който със своето поведение, макар и опосредено, е довел до непозволеното увреждане на третото лице.
Без неговата агресия не би се стигнало до този отрицателен резултат.
Основанието за това се състои в обстоятелството, че субектът на необходимата отбрана невиновно е причинил увреждането, т.е. спрямо него липсва една от предпоставките по чл. 45 от ЗЗД.
Във връзка с предлаганата промяна в наименованието на института, текстът на чл.46, ал.1 от ЗЗД следва да бъде променен като прилагателното „неизбежна“ се замени с определението „необходима“.
Отговорност при неправомерно упражняване
2.2. Във всички случаи, когато необходимата отбрана е била противоправно упражнена, независимо от наказателната отговорност, върху отбраняващия се остава задължението за обезщетяване на причинените със защитното деяние вреди – имуществени или неимуществени.
Така е при мнимата необходима отбрана, при превишаване на нейните граници, включително когато това се дължи на уплаха или смущение, при провокация с цел убийство или нараняване и други подобни случаи.
Единственото изискване е субектът на незаконосъобразната необходима отбрана да е действал виновно, тъй като в противен случай поведението му не може да бъде квалифицирано като деликт по чл. 45 от ЗЗД, а ще представлява случайно деяние.
В тази насока е и т. 11 от ППВС № 12 от 1973 г.
Според конкретната фактическа обстановка следва да се прилага и разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, доколкото увреденият, най-често нападателят, сам е допринесъл за настъпването на вредите.
В тези случаи дължимото обезщетение следва съответно да бъде намалено.
Съдебната практика приема, че при материалните вреди размерът на обезщетението се определя единствено от техния характер и обем, респективно от тяхната пазарна стойност (Р 671-05-II).
При неимуществените вреди дължимата обезвреда се определя по справедливост съобразно всички обстоятелства около увреждането – наличието на вина у нападателя и нейната форма, начина и интензивността на нападението, последиците за трети лица и други.
Това становище е застъпено и в Р1085-06-II.
Освен това, когато субект на противоправно упражнената необходима отбрана е длъжностно лице от състава на държавен или общински орган, което е действало при или по повод на своята служба, за пряко причинените от поведението му вреди алтернативно биха могли да носят обективна гражданска отговорност държавата или съответната община.
Това следва от разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).
Последици в други правни отрасли
2.3. Необходимата отбрана може да породи последици и в други правни отрасли, като административното право, международното право и други.
Подобна хипотеза е предвидена в Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН), който в чл. 8 постановява, че не е административно нарушение деянието, извършено при неизбежна отбрана.
Освен това съгласно чл. 11 от същия закон относно обстоятелствата, изключващи отговорността, се прилагат разпоредбите на общата част на НК, ако в ЗАНН не е предвидено друго.
Поради тази причина вредоносното отблъскване на нападение срещу правнозащитени ценности, например чрез нарушаване на правилата за безопасност на движението по Закона за движение по пътищата (ЗДвП), не води до административнонаказателна отговорност.
3. Обща оценка за нормативната регламентация и предложения за законодателни промени
В битието си на класически институт на наказателното право необходимата отбрана е получила относително сполучлива регламентация в българския Наказателен кодекс.
Като цяло тази уредба не се нуждае от радикални промени.
Този извод обаче не се опровергава от наличието на определени изключения, които налагат отстраняване на очевидни несъвършенства в разпоредбите на чл. 12 от НК.
Тези несъвършенства се отнасят до наименованието на института, неговата правна природа, преформулирането на обекта на защита, критерия за превишаване пределите на защитното деяние, както и до разширяване приложното поле на абсолютната необходима отбрана.
Критическият анализ на подобни недостатъци, най-вече погрешни дефиниции и неточности, вече беше направен на съответните места в изложението.
Поради това тук остава единствено да бъде обобщено тяхното значение.
Събирателен образ на това значение представляват изведените предложения за бъдещи законодателни промени в следните насоки:
-
Първите три алинеи на чл.12 от НК (при запазване настоящата разпоредба на ал.4 от същия член) да бъдат редактирани по този начин:
„Чл. 12. (1) Не е наказуемо деянието, което е извършено при необходима отбрана – за да се защитят от противоправно нападение правно защитени интереси на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в необходимите предели.
(2) Превишаване пределите на неизбежната отбрана има, когато защитата явно надхвърля необходимото за отблъскване на нападението.
(3) Няма превишаване пределите на неизбежната отбрана: 1. ако нападението е извършено чрез проникване с насилие или взлом в жилище; 2. при нападение срещу живота на отбраняващия се или на другиго, което е извършено от две или повече лица или чрез използване на огнестрелно оръжие.
(4)…“ -
В чл.119 и чл.132, ал.2, от НК, наименованието на института следва да бъде коригирано (при запазване редакцията на ал.1 в чл.132):
„Чл. 119. За убийство, извършено при превишаване пределите на необходимата отбрана, наказанието е лишаване от свобода до пет години.“
„Чл. 132. (1)…
(2) Наказанията по предходната алинея се налагат и в случаите на причиняване телесна повреда при превишаване пределите на необходимата отбрана.“
Разпоредбата на чл.46, ал.1 от ЗЗД да бъде изменена така:
„Чл.46. (1) При необходима отбрана няма отговорност за вреди.“